Липсата на работещ закон за браншовите организации в България е една от най-дългите и системно поддържани празноти в родното законодателство. Повече от две десетилетия различни правителства и секторни лидери обещават въвеждането на ясни правила, които да регулират кой, как и от чие име преговаря с държавата. Резултатът обаче остава непроменен – законодателен вакуум, в който всяко сдружение може да се обяви за „национално“, а легитимността се определя не от реалния брой членове, а от близостта до властта. Този институционален разпад не е случаен пропуск, а удобен инструмент за управление, който обслужва конкретни икономически и политически интереси.

Провалът на представителността и концепцията за „разделяй и владей“

Основният препъникамък пред всеки законопроект до момента е дефинирането на критериите за представителност. В развитите европейски икономики браншовата организация е легитимна само ако зад нея стои значителен процент от производството или броя на заетите в сектора. В България липсата на такива критерии позволява на администрацията да прилага принципа „разделяй и владей“. Когато в един сектор съществуват десетки малки и често враждуващи асоциации, държавата получава перфектното извинение да не предприема реални реформи. Често се използва аргументът, че браншът първо трябва да се разбере вътрешно, преди да поставя искания. Това блокира всякакъв смислен диалог и превръща преговорите в безкраен процес на прехвърляне на отговорност.

Политическият комфорт от неясните правила

За всяко политическо ръководство е много по-удобно да работи в среда без строги правила. Липсата на закон позволява на министерствата да фаворизират „удобни“ организации, които не задават неудобни въпроси в замяна на място в консултативните съвети или достъп до стратегическа информация. Тези структури често служат като параван за легитимиране на предварително взети правителствени решения. Без законова рамка, която да задължава държавата да преговаря само с реално представителни лидери, гласът на малкия и средния бизнес остава заглушен от шума на изкуствено създадени сдружения, чиято единствена цел е да симулират гражданско участие.

Фигурата на „вечния председател“ и кухите структури

Друг голям печеливш от сегашното статукво е категорията на професионалните браншови лидери. Това са хора, които оглавяват организации с минимално членство, но с гръмки заглавия. За тях липсата на закон е гаранция за професионално дълголетие. Въвеждането на задължителни одити на членския състав и доказване на икономическа тежест веднага би извадило тези „кухи“ структури от публичното пространство. В момента тези лица използват позициите си за медийно влияние и лични облаги, като често търгуват с подкрепата на организацията си по време на избори или протести. Статуквото им позволява да бъдат незаменими посредници, които обаче представляват само себе си, а не реалния бизнес.

Корпоративният интерес и заобикалянето на колективния глас

Големите корпоративни играчи в България също нямат интерес от силен закон за браншовите организации. Едрите капитали разполагат с директен достъп до министерските кабинети и законодателната власт, което прави посредничеството на браншова организация излишно за тях. Напротив, една силна, единна и законово регулирана асоциация би дала твърде голяма власт на малките и средните производители, които, обединени, биха могли да се противопоставят на монополното положение или лобистките закони. Хаосът е идеален параван за големите играчи, тъй като той пречи на формирането на солидарен браншов интерес, който да защитава целия сектор, а не само най-силните в него.

Цената на забавянето и липсата на стратегическа визия

Докато дебатът за закона се върти в омагьосан кръг, цената се плаща от цялата икономика. Без легитимни партньори държавата не може да планира дългосрочни стратегии, защото всяко споразумение може да бъде оспорено от друга организация в същия бранш. Липсата на единство води до това, че европейски средства и национални субсидии често се разпределят „на парче“, за да се потуши временно напрежение, вместо да се инвестират в устойчиво развитие. Истинският суверенитет на българския бизнес минава през неговата консолидация, но това е процес, който очевидно плаши тези, които държат лостовете на властта и парите.