Докато българските и европейските фермери излизат на протести с трактори, блокират пътища и се борят с оцеляването под натиска на зелените изисквания и евтиния внос, стотици милиони евро от данъците на европейските граждани тихо отпътуват в посока… Персийския залив.

Едно мащабно международно разследване на The Guardian, DeSmog, El Diario и G4Media разкри брутален парадокс: семейството на президента на Обединените арабски емирства (ОАЕ) – шейх Мохамед бин Зайед Ал Нахаян – законно получава милиони евро под формата на земеделски субсидии от Европейския съюз.

Как се стигна дотук и защо системата на Общата селскостопанска политика (ОСП) на ЕС се превърна в перфектния инструмент за финансиране на едни от най-богатите хора на планетата?

Когато милиардите привличат още милиарди

Династията Ал-Нахаян от Абу Даби е сочена за второто най-богато семейство в света. Тяхното състояние, натрупано предимно от петрол, надхвърля космическите 320 милиарда долара. Въпреки това, те се оказват сред най-крупните бенефициенти на европейските фондове за подпомагане на земеделието.

Между 2019 г. и 2024 г. над 71 милиона евро са преведени от Брюксел към дъщерни дружества, контролирани от фамилията и държавния фонд на Абу Даби (ADQ). Тези пари са разпределени чрез 110 плащания за бизнеси в Румъния, Испания и Италия.

Рекордьорът в задния ни двор

Най-фрапантният пример се намира на една ръка разстояние от България – в Румъния. Местната компания Agricost управлява около 57 000 хектара земя и се счита за най-голямата единична ферма в целия ЕС. Тя е собственост на инвеститори от Абу Даби. Само за 2024 г. тази мегаферма е прибрала 10,5 милиона евро директни плащания от ЕС.

Схемата работи отлично и на други места:

В Испания контролираната от емирствата компания Al-Dahra (с над 8000 хектара площ) е получила над 5 милиона евро субсидии.
В Италия суверенният фонд на Абу Даби придоби гиганта Unifrutti, което автоматично му осигури стотици хиляди евро от европейските фондове.

Абсурдът на закона: Важна е земята, а не кой я притежава

Най-скандалното в цялата ситуация е, че всичко това е напълно законно.

Правилата на ОСП в ЕС са устроени така, че парите се изплащат на базата на обработваема площ (на хектар), а не според социалния статус или националността на собственика. ЕС плаща на „активни земеделски производители“, които декларират земя на територията на съюза. Кой обаче реално притежава тези фирми зад паравана на офшорки и холдинги, за Брюксел остава без значение.

В момента няма официален регистър в ЕС, който да проследява колко точно европейски средства отиват в джобовете на чуждестранни милиардери. Знае се обаче, че у съседката ни Румъния до 10% от земеделската земя е собственост на инвеститори извън ЕС, а други 20-30% се контролират от чужди европейски фондове. В окръг Тимиш, например, около 150 000 хектара се обработват от компании под индиректен италиански контрол.

Стратегически шах: Как Емирствата си купуват продоволствена сигурност

Арабските шейхове не купуват европейска земя просто за да източат няколко милиона от субсидиите на ЕС – за тях тези пари са просто „джобни стотинки“. Истинската цел е далеч по-стратегическа: продоволствена сигурност.

ОАЕ се намират в пустинен регион с остър недостиг на вода и са почти 100% зависими от внос на храни. Напрежението в Персийския залив и заплахата от блокиране на транспортните коридори около Ормузкия проток карат Абу Даби да действа изпреварващо.

Тяхната „Национална стратегия за продоволствена сигурност 2051“ има пет ясни стълба:

Високотехнологично производство у дома.
Глобално снабдяване.
Пълен контрол над веригата за доставки.
Превантивно презапасяване и изграждане на складове.
Мащабни инвестиции в земеделски компании в чужбина.

Купувайки най-плодородните земи на Европа, шейховете си гарантират, че при глобална криза храната от Румъния, Испания и Италия ще пътува директно за Близкия изток. А фактът, че европейските данъкоплатци сами плащат за издръжката на тези ферми чрез субсидиите от ОСП, е просто ироничен бонус за милиардерите от Абу Даби.

Време ли е за промяна на правилата?

Този случай оголва огромната системна грешка в европейското планиране. Докато малките семейни ферми в България фалират под тежестта на инфлацията и административните изисквания, милиони евро от ОСП изтичат към пустинните палати на Персийския залив.

Ако Брюксел не промени спешно правилата и не въведе строг таван на плащанията за големи холдинги, европейското земеделие рискува да се превърне в колониална база на чужди суверенни фондове – спонсорирана от собствените ни джобове.