Каракачанската овца е много рядка и се е съхранила от преди стотици години до наши дни почти без промяна. Тя примитивна българска порода овца с тристранно предназначение – за добив на вълна, мляко и месо. . Породата е търсена сред гурме почитателите на агнешкото месо.

История и разпространение

Това е една от най-древните породи на Балканския полуостров. В продължение на векове населението, което е отглеждало тези овце, е мигрирало през зимата в Беломорска Тракия, Егейска Македония или в Странджа, напускайки летните пасища в Стара планина или други планини. Каракачаните са прехождали заедно със своите стада и с кервани от каракачански коне, натоварени с пити от балкански кашкавал, бяло саламурено сирене в толуми за сирене и чували с вълна – всичките продукти от каракачанска овца. Каракачанската овца е плод на народната селекция на овчарите номади – предимно каракачани, а също и куцовласи и юруци.

Каракачанската овца е най-старата порода на Балканския полуостров и се използва за добив на вълна, мляко и месо.

След принудителното заселване на каракачаните от България в градовете и наложената им забрана за преминаване на границата с Гърция, част от овцете са изклани, а останалите са кръстосани с различни породи овце в национализираните стопанства. Кръстосването е било предимно с Цигай. Според класификацията на ФАО породата е обявена като рядка, застрашена от изчезване. През 1972 г. е разработена система за консервиране на породата, като животните са настанени предимно в научни институти и държавни стопанства. Броят им във всяко от тях не надвишавал 200 – 500 бр.

Значение на каракачанската овце за България

Каракачанската порода овце се отглеждат в планински и полупланински села. Среща се и в съседни страни – Северна Македония и Гърция, но и в тях е със статут на застрашена от изчезване порода. През 2001 година Българско дружество за опазване на биологичното разнообразие SEMPERVIVA стартира проект за опазване на каракачанската овца, каракачанския кон и каракачанското куче, като едни от най-старите породи в Европа. В рамките на проекта се създава нуклеусно стадо каракачански овце от оригиналния стар тип на породата. Стадото се отглежда в Център за редки породи в с. Влахи. Овцете пасат целогодишно, като извършват сезонни трансхуманантни преходи от зимни към летни пасища на 2300 – 2600 м надморска височина в Пирин.

В края на 2003 година е учредена Асоциация за развъждане на местни автохтонни породи в България (АРМАПБ) и каракачанската овца е една от четирите приоритетни за нея породи домашни животни. Тя е включена за подпомагане по Агро-екологичната мярка 1.3 на Програма САПАРД, в резултат на което поголовието на породата в страната постепенно нараства. Породата е включена за подпомагане и по Програма за развитие на селските райони, Мярка „Агроекология“. Реалният брой на типичните представители на породата в България към 2008 г. е 550 броя.

Описание

Каракачанската овца издържа на неблагоприятни условия и не е взискателна към храната, фуражни и теренни условия. Тя е пригодена за дълги преходи през пресечени местности. Притежава отлична резистентност към суровите климатичните условия и на заболявания.

Овцете са предимно черни на цвят, но се срещат и бели. Те са с груба вълна, която за една година израства с 25 – 40 см. Строежа на руното позволява бързото оттичане на водата при честите валежи в планината, като така запазва тялото на животното сухо. Вълната е смесена, груба, с ясно очертан фитилест строеж. В нея се срещат не само осилести, преходни и пухови, но и сухи, мъртви и други влакна. Вълната е черна, бозава, сива или рядко бяла. Вълнодобивът от овцете е 1,1 – 1,3 кг, а от кочовете е 1,5 кг.

Каракачанската овца е дребна, приземна овца, със здрава костна система и твърди копита. Овцете достигат до 25 – 35 кг, а кочовете 35 – 55 кг. Височината при холката е около 60 см.Мъжките животни имат дълги, здрави, спираловидно завити рога. Овцете са безроги, но се срещат и рогати. Профилната линия на главата е слабо извита. Главата и предните крака са голи. Лигавицата около очите и носа е черна. Гърдите и гръдният кош са плитки и тесни. Тялото е компактно, крупата е свлечена, което е свързано с пашата на силно наклонени терени. Краката и копитата са изключително здрави. Опашката е къса и достига малко над скакателните стави, което помага при дългите преходите. В корена на опашката се натрупват известно количество мазнини, което позволява по-лесната им адаптация през неблагоприятните зимни месеци.

Вимето е добре развито, със средно големи цицки. Издояването е леко и пълно. Млечността е от 40 до 55 литра за лактационен период.

Плодовитостта е ниска – 108 – 110%). Близненето при каракачанските овце е рядко явление. Агнетата се раждат малки с ниско живо тегло, но са изключително жизнени и растат интензивно през първия месец. Това става благодарение на добрата млечност и отличните майчински качества на овцете-майки.