Одобрението от страна на Европейската комисия на датската схема за 1 милиард евро, с която се плаща на фермерите да не произвеждат, е поредният тревожен сигнал за посоката, в която поема европейската икономика. Под маската на „климатична неутралност“ и „възстановяване на хидрологията“, Брюксел и Копенхаген легитимират една опасна концепция: че земята е по-ценна, когато е пустееща, отколкото когато изхранва населението.

Според решението от вчера Дания ще въведе схема в подкрепа на собственици на земя, които доброволно изваждат земеделска или горска земя от производство, за да намалят емисиите. Съгласно схемата страната ще подкрепя собственици на земя, които доброволно прекратяват земеделското производство върху земята си, за да се намали емисиите на парникови газове (ПГ) от селското стопанство, както и отлаганията на азот и фосфор във водните течения. Проектът включва „трайно разширяване на земеделието“, което означава, че земята няма да се обработва и няма да се използват пестициди или торове.

Субсидии за бездействие – парадоксът на модерната ОСП

Основният принцип на земеделието винаги е бил обработката на земята. Тя е ресурс, който изисква грижа, труд и инвестиции, за да дава плод. Въвеждането на схеми, при които собствениците получават обезщетения за „трайно изваждане от производство“, подменя фундаменталната логика на сектора.

Земята е за обработване, а не за усвояване на субсидии чрез пустеене. Когато превърнем фермера от производител в „пазител на влажни зони“, ние убиваме занаята, традицията и икономическия смисъл на селското стопанство. Плащането за непроизводство е социална помощ, маскирана като екологична политика, която създава изкуствена зависимост от държавната хазна.

Удар по европейската конкурентоспособност

Докато Дания се хвали, че е първата страна в света с „въглероден данък върху добитъка“ и инвестира милиарди в зануляване на производството си, останалата част от света не спира.

Износ на емисии, а не намаляване: Когато европейското производство се свие поради данъци върху метана и изваждане на земи от употреба, търсенето на храна няма да изчезне. То просто ще бъде задоволено от внос от Бразилия, САЩ или Аржентина – страни, където никой не планира да таксува кравите за това, че дишат.
Ценови шок: Налагането на данък от 100 евро на тон CO2 до 2035 г. неизбежно ще оскъпи родното производство. Резултатът? Европейският фермер става неконкурентоспособен на собствения си пазар, а европейският потребител плаща „зелената сметка“ в магазина.

Дългосрочните рискове

Прекратяването на земеделското производство „завинаги“ (дори при смяна на собствеността) е необратим процес, който застрашава хранителната сигурност. Веднъж превърната във влажна зона или оставена под угар за десетилетия, тази земя губи своята инфраструктура и потенциал.

В свят на растяща геополитическа нестабилност, доброволното унищожаване на собствения ти производствен капацитет не е „лидерство в климата“ – това е икономическо самоубийство. Европа рискува да се превърне в един красив, зелен музей, който обаче зависи от вносна храна, произведена по стандарти, които самият той е забранил на своята територия.

Ако целта е опазване на природата, тя трябва да върви ръка за ръка с технологични иновации в производството, а не с неговото ликвидиране. Земеделието без земеделци и земята без обработване са рецепта за икономически упадък.