Торене на пшеницата – тънкости за отличници

Торенето е един от най-мощните фактори за повишаване на добивите от пшеница. През вегетацията културата приема хранителните вещества доста неравномерно.

В зависимост от климатичните условия ниските и високите торови норми могат да се отразят доста неблагоприятно върху развитието на посевите и бъдещия добив. Имахме възможност да видим това през 2019 – 2020 година, когато поради липса на валежи, на места обилно торените житни посеви „изгоряха“ (на снимката).

Не много, а правилно торените посеви дават високи добиви!

За да се избегнат подобни грешки е нужно да се знаят по-обстойно хранителните потребности на житните култури.

Оптималната реакция на почвата за развитието на пшеницата е рН 6,3 – 7,8, но при висока агротехника, валежи и правилно торене се получават добри добиви и при различни от тази реакция почви.
Основния фактор влияещ за образуването на високи добиви е добре развитата коренова система на растенията. Тя е брадест тип, разположена до 20 см дълбочина, но отделни корени могат да достигнат до 1,5 – 2 м. Достига максималнолто си развитие във фаза изкласяване-цъфтеж. Важно значение за нейното развитие има торенето. При оптимално снабдяване на растенията в началните фази от развитието им с хранителни вещества се формира по-мощна коренова система, която снабдява по-добре растенията с вода през по-късните фази от развитието им.

При навременна сеитба и добро предсеитбено торене братенето започва още през ранната есен, което е предпоставка за високи добиви. В края на фаза братене и началото на вретенене протичат етапите на органогенезиса, през които се залагат дължината на класа, броят на класчетата и цветчетата. През този период храненето на житните растения е от решаващо значение за залагане на по-дълъг клас с повече класчета, което определя добива на зърно.

Важно е да се знае, че азотът се усвоява до края на млечна зрялост, от което става ясно, че не трябва да се закъснява с внасянето на азотните торове. В противен случай рискувате внесените торове да останат неусвоени. Калият се усвоява до началото на изкласяване, а фосфорът до края на вегетацията.

При недостатъчно азотно торене житата изостават в растежа, долните листа пожълтяват и изсъхват. Класът е малък и с малко на брой зърна. При недостиг на фосфор посевът придобива тъмно зелен цвят, а при недостиг на калий по върховете на долните листа се появява хлороза, която покафенява и листата изсъхват. При прекомерно азотно торене растенията имат буен растеж, братят силно, посевът се сгъстява, растенията етиолират и полягат. Създават се условия за нападение от болести и неприятели.

Установено е, че пшеницата реагира най-добре на азотно торене, по-слабо на фосфорно и най-слабо на калиево. Пшениците пълноценно използват калия, внесен срещу предшественика, който най-често е окопна култура (слънчоглед, царевица) или рапица.

За формирането на 100 кг зърно и съответната слама пшеницата извлича от почвата 2,5 – 3,5 кг N,  1 – 1,5 кг Р и 2,5 – 3 кг К. В повечето случаи естественото плодородие на почвите в България осигурява добиви от 100 до 150 кг/дка, като само при някои по-богати черноземи, смолници и канелено горски почви може да се достигне до 250 кг/дка без торене.

Норми на торене

Оптималните торови норми на пшеницата се определят в зависимост от запасеността на почвата с усвоими хранителни елементи, сортовите характеристики и реално възможния добив при конкретните условия. При различните типове почви те варират от 10 до 18 кг/дка чист азот, 6 – 12 кг/дка фосфор и 4 – 8 кг/дка калий.

Ефектът от торене с азот до голяма степен зависи от осигуреността на фосфор. Съотношението N:P при черноземните почви трябва да бъде 1:1, а при останалите почвени типове – 1:0,6 – 0,8. То може да се измени в полза на азота до 1,5:1 при по-високи норми на торене.

Цялата торова норма от фосфорни и калиеви торове се внася предсеитбено. Азотната норма се внася минимум на два пъти –  до 1/3 с предсеитбената обработка и/или рано на есен по време на братене на житните растения, а останалите 2/3 се внасят като подхранване рано на пролет, разпределени на поне две порции. Целта е да се осигури достатъчно количество азот в началото на вретенене, когато се залага дължината на класа.

Азотното подхранване през пролетта трябва да се извършва при съблюдаване на много условия, свързани със фитосанитарното състояние на посева, влагозапасеността, торенето на предшественика, сортовите характеристики и др.

От съществено значение при определянето на азотната торова норма е гъстотата на посева. При силно развит посев с гъстота в края на зимата 1400 – 1600 братя/м² дозата се понижава с 2 – 3 кг/дка, а при по-рядък посев от 600 до 1000 братя/м² се увеличава с 2 – 3 кг/дка. Трябва да знаем, че чрез прилагане на високи торови норми през пролетта не може да се коригира много редкия посев, защото отделното растение има определен капацитет на поглъщане на хранителните в-ва и не може да оползотвори голямата наличност на азота в почвата.

Азотната торова норма се намалява 2 – 4 кг/дка след ранни бобови предшественици, с 1 – 2  кг/дка след соя и силажна царевица  и с 1 – 3 кг/дка при силно гъсти посеви. Тя се увеличава с 1 – 2 кг/дка след слънчоглед и царевица и с 2 – 3 кг при монокултурно отглеждане.

За условията на България, отличаващи се с чести засушавания през март и април, най-важно е внасянето на азотните торове преди началото на вегетацията, която обикновено е в края на февруари и началото на март. По-ранното торене дава възможност азотът да се разслои от валежите по профила на почвата и да бъде използван от корените в по-късните фази, когато растенията имат остра нужда от азот. При закъсняване на подхранването и настъпване на засушаване се намалява възможността от по-бързо придвижване на азота и растенията могат да изпитат азотен глад въпреки, че сме извършили торене. Броаят на подхранванията зависи от метеорологичните условия. През последните години в България обикновено се извършват две подхранвания, като първото е с амиден азот, а второто е с нитратен, или и двата са с нитратен азот. В зависимост от наличната влага и очакваните прогнози за бъдещи валежи подхранванията могат да се редуцират и до едно. С цел да се намалят щетите от азотни изгаряния при настъпване на засушавания е желателно торовата норма, предназначена за подхранване, да се раздели на три по-малки дози,  като е възможно и последното торене да не се извърши (при липса на пролетни дъждове).

За предсеитбено торене на пшеницата най-подходящи са  комплексните торове, съдържащи азот и фосфор, а при нужда и калий (ДАП, МАП, НП, НПК). От азотните карбамидът е по-подходящ за предсеитбено торене в сравнение с амониевата селитра.

Не трябва да забравяме, че ефектът от торенето зависи съществено и от качественото извършване на процеса на торене. Не трябва да се допускат както ненаторени ивици, така и пренаторени (застъпени) такива. За да успеят да реализират върхови добиви житните растения имат нужда наред с макроелементите да им се осигури и балансирано приемане на микроелементи. В почвата се срещат всички микроелементи, необходими за пълноценното развитие на пшеницата (Fe, Mn, Zn, Cu, Mo, B и др.). Някои от тях са в големи количества (желязо, манган) и въпреки това при определени обстоятелства  растенията могат да гладуват поради затруднен достъп към кореновата им система. Доста често при благоприятни за разтворимостта условия в почвата някои микроелементи се срещат във високи норми и се явяват токсични за самите растения. Това е често явление при киселите почви.

Признаците на хранителните дефицити трябва да се отчитат върху младите растения преди да са достигнали 15 – 20 см височина. По-късно е доста трудно да се възстанови нормалното им развитие дори след внасяне на нужните макро- и микроторове. Много често признаците на минерално гладуване в по-късни фази от развитието на пшеничните растения се маскират от появата на болести и от повреди с различен произход, което силно затруднява диагностиката им.